Доберман

По-емоционалните собственици на добермани са склонни да му приписват мистичен характер – “Това не е куче, в него е прероден човек!”. Вярно е, че за всеки стопанин, влюбен в кучето си, неговото куче е най-куче, но доберманът в това отношение е издигнат в култ. Невероятна преданост, себеотдаване, жертвоготовност, смелост, интелект, способност за възприемане – ще кажете, че с повечето породи е така. И вероятно ще бъдете прави. Но не спорете със собствениците на добермани – те никога няма да приемат, че по всички тези характеристики има куче, равно на техния любим доберман.
Елегантен силует, почти на египетска хрътка, силен и бърз, доберманът си е спечелил симпатиите, както на най-взискателните   специалисти, така и на обикновените любители на кучета. Името си дължи на един запален любител на кучета К. Ф. Л. Доберман, който между 1870 и 1880 г. е селекционирал и оформил породата. Първият Доберман клуб е учреден в Аполда, област Тюрингия, през 1889 г.
Първите известни данни за породата са от 1870 г., когато Карл Фридрих Луис Доберман, данъчен бирник от Аполда, Тюрингия, е решил да създаде куче, което да го пази, тъй като е носил големи суми пари и е пътувал неохраняем. Той е бил любител на кучетата и е отглеждал пинчер. В Аполда всяка година, започвайки от 1863, се е провеждал пазар на кучета, организиран от местната асоциация за подобряване на кучешките породи. Именно на такъв пазар е било изложено и новото куче през 1876 г.
Днес е трудно да се определи точно от кръстоската на кои породи се е стигнало до създаването на добермана. Според едно изследване от 1933 г. на клуб Доберман вероятно първото използвано куче е ГЕРМАНСКИЯТ ПИНЧЕР. Другите предполагаеми породи са РОТВАЙЛЕР (макар, че прочутият Ото Голер известен развъдчик на кучета от онова време категорично отрича това), овчарско куче от областта Бос, Франция, АНГЛИЙСКА ХРЪТКА и МАНЧЕСТЪРСКИ ТЕРИЕР, комуто се дължат червено-кафявите петна. Други виждат в прародителите на добермана ДОГ, ВАЙМАРАНЕР и ПОЙНТЕР, вероятно поради типовете козина или поради приликата с главата на ловно куче.
В началото доберманът се е различавал от сегашния си вид. По-скоро е приличал на пинчера, от когото е взел смелостта и стойката на страж. Официално породата е призната през 1893 г.
Макар, че породата е сравнително млада, тя много бързо се разпространила в Германия и съседните й страни, а по-късно и в Русия, Полша и Скандинавския полуостров. В Англия доберманът пристига едва след края на Втората световна война, за да бъде незабавно “назначен” на работа в полицията. Освен острия си нюх, който взема от овчарското куче, в кръвта му има и кръв на хрътка, което го прави най-бързо бягащото куче на Стария континент, с изключение на хрътките. В Аржентина е сред най-търсените кучета. Има го и в Северна и Централна Африка, в Азия и Америка. Славата му в САЩ се дължи на доброто име, което си е спечелил в сътрудничеството си с морските войски. В Австралиа доберман се внася през 1950 г., Бразилия – 1922 г. В Италия, където от години съществува Италианската асоциация на любителите на доберман през 1989 г. са записани 2089 екземпляра в родословните книги, през 1991 г. – 2941, а след още една година – 3380. Отношението към добермана става все по-сериозно.
Един от факторите, които оформят добермана като идеално куче за охрана и защита е прекрасната му адаптация към домашния кръг – неговият ръст, къс и без миризма косъм, макар че естествено се сменя през определени сезони, го правят идеален пазач на апартамент.
Доберманът е куче, което, макар че не е малко, може да стане невидимо – свива се на кълбо в някое кресло и не досажда никому. Но излезе ли навън, той се развихря. Има отговорен, а не нервен характер, дружески настроен и към другите кучета, намиращи се в дома преди неговото идване. Отношението му към другите кучета по време на разходка обикновено е добро, макар че има тенденция да доминира над другите. Сигурен в себе си, не търпи насилие, несправедливост, упражняване на власт. Доберманът много държи да бъде уважаван и изглежда с времето е постигнал това, защото неведнъж е констатирано, че повечето породи действително му засвидетелстват това уважение. В къщи той е много послушен. Ако няма дразнител, той като че ли не присъства. За господаря си е готов да се хвърли в огъня. Обучава се бързо, дори изглежда, че чете мислите на господаря си и понякога изпреварва неговите желания. Огромното му желание да служи, го прави изключително полезно куче.
При екземплярите за развъдна дейност се следят няколко много важни показатели. След навършване на 14-месечна възраст се прави рентгенов преглед, за да се установи, че няма увредания на бедрото (тазобедрена дисплазия). Съгласно морфологичната оценка не трябва да се открият големи дефекти, като например липсата на зъби. Екстериорната оценка не трябва да бъде по-малко от много добър за мъжките и добър за женските. Що се отнася до някои характерни черти, отбелязва се и неговото безразличие към безобидни чужди същества. Доказателство за наличието на такава черта в нрава му е разхождането сред група хора, без да демонстрира страх или агресивност. Трябва да показва безразличие и при изстрел. Не трябва да проявява страх или нетърпение, изразено шумно, ако е вързано за стойка и временно оставено от господаря сисамо, дори ако някой се доближава до него.
Ако си вземете доберман, не бихте могли да очаквате, че няколко месечното кученце по природа е добър пазач или е много послушно. Познавайки родителите му, може да сте сигурни в генните му заложби, но останалото е във ваша власт – средата, в която живее и обучението, което ще му дадете. Всичко това е предпоставка за неговата уравновесеност – спокойна обстановка, собственици с чувство за отговорност и ето, че доберманът ще расте при най-добри условия. Никога не трябва да се насъсква срещу безполезни цели, да джавка по себеподобните си, само за да се изпробва характера му. Само куче, което не е преживяло травми ще порасне уравновесено – не трябва да го провокираме да се защитава всеки ден и на всяка цена при една нормална среща с други кучета в парка.
Голяма грешка е, ако кучето расте с убеждението, че неговият господар го предпочита агресивно. Какво ще се случи тогава в момента, в който той пожелае кучето да бъде спокойно, например на ринга за състезание. Кучето може просто да не се ориентира, като се има предвид неговата невероятна способност да се идентифицира със стопанина си и в такъв случай съществува опасност от психически травми, които могат да доведат до нежелани действия и реакции.
Доберманът е куче, което отъждествява смисъла на своето съществуване с това на господаря си. Непременно трябва да се започне обучение за подчинение в ранна възраст и едва тогава да се премине към обучение за отбрана. Една от най-големите грешки спрямо добермана е да бъде считан за куче, привикнало да живее на простор. Той е преди всичка куче за дома, за семейството. Ако има градина или по-голяма тераса, толкова по-добре, но всъщност повече от всичко доберманът обича да е в контакт с господаря и неговото семейство и спокойния живот в къщи. Трябва да се храни по два пъти на ден според възрастта и физическата му дейност.Доберманът, навън или в градината, особено завързан за верига, без да е в контакт с господаря и семейството му, трудно ще развие инстинкт за защита. Ако не се създаде тясна връзка, ако той не се чувства част от семейството, няма да развие инстинкт да го брани. Така че, ако искате да го направите добър пазач, трябва да го приемете за член на семейството.
Друг много важен фактор за правилния растеж на кученцето е храненето и движението. Естествено, кученце, което има възможност да тича и играе в градината ще се развие по-добре от това, което няма тази възможност и прекарва повече от времето сред четирите стени. Точните движения са важни и за правилното развитие на лапата, която трябва да има кръгла и компактна форма, като на коте, а не като на заек, с дълги и разтворени пръсти. Такъв дефект се среща при някои добермани и често се обяснява с неправилната асимилация на калция, но в 95% от случаите се дължи на недостатъчно физическо движение.
Физическите упражнения, съобразени с изискванията на кучето, здрава и балансирана храна, внимателен собственик, който да следи развитието и отклоненията от нормалното и веднага да взема съответните мерки – това е основата на идеалното отглеждане на добермана.
Доберманът е чистоплътен по природа и няма нужда от особен тоалет. Препоръчва се един-два пъти седмично да се разчетква с четка с естествен косъм, след което се прави масаж с необработена кожа, за да се отстрани всякакъв прах и косъмът да стане лъскав. Допустимите стандартни цветове са тъмно кафяво, синьо-сивкаво, черно, с червено-ръждиви петна, които са ясно очертани и ограничени. Характерните петна се намират на муцуната, на бузите, над очите, на врата, на гърдите, на краката, от вътрешната страна на задните крака и отдолу около пениса при мъжките.
Някога купирането на ушите на добермана и на други породи е било оправдано поради факта да няма лесно уязвими места при евентуални борби с други животни, а днес то има естетически характер. Поради това с течение на времето се е стигнало до по-продълговат отрязък, за да изпъкне още повече елегантността на главата на това прекрасно куче. Тази малка операция се прави, когато кученцето е на два-три месеца при пълна анестезия и следователно е безболезнена. Това се потвърждава и от факта, че след като се събуди, малкото веднага тъси храна и игра.

 

Чау-чау

В ранния неолит човекът е преминал към заседнал начин на живот и до това време кучето вече се е превърнало в домашно животно, във верен спътник и помощник на човека. Много вероятно е в различните области на земното кълбо да са се опитомявали, а в последствие и кръстосвали различните видове чакали и койоти. Само няколко породи кучета произхождат от вълците и особеностите им служат като допълнително доказателство, че те представляват изключение от правилото. Първоначално тези породи са притежавали външно сходство и са се отличавали с независим характер – ескимоското куче, впрегатните лайки и чау-чау.
История на породата
Чау-чау е най-древната загадка на Изтока. Предположението, че чау-чау е най-бликзият родственик на вълка, може да се докаже с няколко примера: синият език – това е наследство на някои видове измрели полярни вълци, изконния гълъбов цвят на чау – още една черта на дивия предшественик, а така също и добрия нюх, способността му за лов. Съществуват няколко версии за произхода на породата, но със сигурност е известно, че историята й датира над две хилядолетия. Изображения на чау са открити на китайски фаянс 150 г. пр. Хр. Чистокръвните линии на чау-чау са се поддържали в будистките манастири, където са се занимавали с развъждане на породата и са водели специални дневници, които по своята същност са представлявали родословни книги на чау-чау. Освежаването на кръвта е ставало чрез обмен на кучета от различните манастири. Кучетата от тази порода са се използвали за лов, за охрана и като пастирско и впрегатно куче. В древните ръкописи са открити интересни факти за свещеното предназначение на тези кучета. Тибетските лами са използвали чау в моментите на медитация: когато ламата се е откъсвал от всичко земно, за да добие просветление, чау е бил до него и служил за мост, невидима нишка с реалния свят, позволяваща на човека да се варне на земята. А при левитация ламата е използвал топлината и енергията на чау, за да се издигне над земята.
През различни периоди на съществуването си, породата е наричана с различни имена: тибетски мастиф, татарско куче, варварско куче, но почти цяло столетие я наричаме чау-чау. Има две версии за произхода на името на породата. Едната е, че чау-чау е получил името името си от древните кучета „чу”, а другата е, че името на породата е дадено от английските търговци, които са търгували с източни подправки и наричали китайците chows и chinks.
Чау-чау е най-древния представител на шпицовете. Голямо е сходството на чау с шпицовете е. Например изправените неголеми уши и завитата на гърба опашка. Но строежът на черепа е различен. Има разлика във формата на предната част на главата. Главата на шпица е клиновидна и весело изражение на муцунката. У чау-чау е обратно – главата е масивна с широк и плосък череп, леко сплескана и с намръщено изражение на муцуната. Друга отличителна особеност на чау-чау е високата психологическа организираност, присъща само на тази порода. Всички изброени качества свидетелстват, че в кръвта на чау-чау има не само вълче начало, но и примес на някакви мастифи. Има много спорове за участие на тибетските догове във формирането на породата, но тази версия нито е опровергана, нито е доказана.
Първите сведения за чау-чау в Европа донася Марко Поло, но запознанството с породата става доста по-късно. Първите кучета били внесени от английските моряци в Англия като екзотични предмети и за съжаление ги отглеждали в зоопарка. По-късно английски търговец за втори път внася няколко кучета за уелския принц. През 1877 г. в английския Кенел клуб били регистрирани няколко китайски кучета. Няколко години по-късно, през 1894 г. породата била записана в книгата на английския Кенел клуб под името чау-чау. Тези кучета се считат за родоначалници на европейската линия. През 1880 г. чау-чау за първи път е представен на изложба в клас „малко известни породи”. Интересът към породата растял и именно мъгливия Албион открива тези кучета за света. През 1895 г. във Великобритания е регистриран „Клуб чау-чау”.
Развъдници на породата в Англия се създавали от 1898 г., но най-голяма слава и известност завоювали три британски развъдника, които изиграли първостепенна роля и станали основа за развъждането на чау-чау не само в Европа, но и по целия свят. Оттук излезли най-много шампиони и най-добрите производители. От 1900 г. чау-чау почти не се внасял в Англия от Китай, но на Острова е имало достатъчно материал за племенна работа.
В Европа, както и в Англия, чау-чау се появява в края на 19 в. Заедно с кучетата започнали да се появяват клубове и развъдници в различни страни на Европа – Франция, Белгия, Холандия, Германия. Белгийският развъдник, основан в началото на 20 в. положил основите на развъждането на чау-чау в Америка и Канада, а кучета от основаният през 1837 г. в Холандия развъдник станали шампиони на Америка, Мексико, Аржентина, Канада, Италия и Германия. Най-много работа по развъждането на породата е извършена в Германия и Люксембург.
Съвременното английско развъждане на чау-чау диктувало законите по света. То довело до акрепване на тези черти, които им придават сходство с мечетата – муцуната е къса и широка, ушите почти се губят в гъстата и дълга козина, красиви, изразителни и бадемовидни очи, мощен скелет с квадратен корпуси плътно прилягаща опашка. Чау-чау много се привързва и е способен на беззаветна любов и преданост. Не се препоръчва да си взимате чау-чау в по-късна възраст, тъй като периодът, който най-здраво се запечатва в паметта на кученцето е когато то е на възраст 2-6 месеца. Един мъж купил на жена си подарък за рождения ден кученце чау-чау. Той решил преди това да го остави на сестра си да го гледа за няколко седмици. За това време кученцето припознало своята „временна” стопанка, запомнило я за цял живот и й се радвало така, както на никого другиго. Запомнете, че може възрастният чау никога да не свикне с новите си стопани. В семейството чау е верен приятел и компаньон, но отдава сърцето си само на един член на семейството въпреки, че приема любовта на всички живущи с него. Към чау трябва да се обръщате спокойно. Характерът му е сдържан и надменен. Недоверчив е към непознати.
Психиката на мъжките и женските чау-чау е различна. Мъжките като правило са по-уравновесени и сдържани. Разсъдливостта им понякога е просто невероятна. Те считат, че взетите решения винаги си остават само за тях. Да изкарате от равновесие мъжко чау-чау е много трудно, но ако той влезе в бой, става страшен противник. При всякакви обстоятелства мъжкият чау-чау умее да запази достойнство и невъзмутимост, излишните изблици на гняв са необичайни за него, а да се изплаши е под достойнството му.
Психиката на женското чау е по-изтънчена, богата и сложна. Като правило е по-умна от мъжкия. По тънкостта на възприятията и по способността към истинска дружба по-високо стои именно женската. Женските чау са нежни. Стават удивителни майки, невероятно грижовни, много дълго проявяват майчинските си инстинкти, дори и след като престанат да кърмят малките. Те умеят да възпитават децата си, самоотвержено ги защитават, не им разрешават да ходят на опасни места, внимателно ги наказват за лудориите и ги учат да играят. Всичко това свидетелства за високата интелектуална организация на женските от тази порода.
Женската чау е много кокетлива с мъжките, но ги поставя на място ако не могат да й угодят. Изразява недоволството си със свадлив лай и хапе по особен начин, не като биещо се куче, а захапва кожата недълбоко, при което противникът скимти от болка и се оттегля.
Чау-чау са много чистоплътни и в известна степен обичат реда. Те никога няма да бягат в локвите, а ще вървят между лехите, няма да газят в разораното и няма да повредят и едно растение. Чау никога не взема нещо от земята, а ако го заинтересува някаква миризма, ще я изследва с усърдието на професор. Това куче помни всички места, които са го заинтересували по-рано. При цялата независимост на характера на чау-чау, за човека, сполучил да опознае невероятните му психически ресурси, той може да стане източник на радост и удовлетворение. Този, който иска да има емоционално куче, не би получил търсеното утешение в сдържания чау, който презира натрапените ласки и посреща стопанина си с леко помахване на опашката. Много е сложно да снемете маската на важност от лицето на чау на улицата, при все, че и вкъщи той се държи като стопанин – спокойно и непринудено.
Това куче с характерното си презрително-надменно изражение на муцуната не може да бъде обект на масово търсене и модерно за всички и затова развитието на породата е било много бавно и трудно. Като правило чау-чау никога не е бил модно куче, породата има противници, любители и истински почитатели. Такова куче става собственост на човек, който е чакал чау цял живот. Вследствие на ниската си плодовитост и характирните особености на развъждането на породата, известни само на специалистите, чау-чау никога няма да бъде многочислена порода.
Груминг
Тази английска дума, означаваща грижа за козината, влезе отскоро в речника на любителите на кучета. Сега със сигурност може да кажем, че болшинството от собствениците на чау-чау знаят, че грижата за кучето се харесва и на собствениците и на съдиите.
Груминг – това е определена обработка на козината на чау-чау, служеща за поддържането и подравняването й. Тази процедура широко се използва при подготовката на кучетата за изложба. Погрешно е мнението, че не е необходим груминг, тъй като без постоянни грижи за козината чау-чау ще изглежда занемарен.Козината на чау преминава през различни стадии на развитие, преди да достигне окончателната си зрялост на 2-4 годишна възраст.
Гъстото подкосмие поддържа козината права. Обилната и гъста козиа е едно от неоспоримите достойнства на породата. След груминга ежеднивната грижа за козината отнема около 15 минути. При други обстоятелства на собственика се налага с пръсти да се справи със сплъстената козина и много добре да вчеше кучето. Неправилно е и твърдението, че чау-чау не трябва да се къпе. Къпането е особено наложително в периода на сезонното линеене. То способства старата и мъртва козина да падне и помага на новата да израсте, като избавя кучето от безкрайното чесане.
Грумингът включва целия комплекс от хигиенни мероприятия – миене, сушене, щателно вчесване на козината, обработка на лапите, ноктите, ушите и козината.
Къпаната, вчесаната и грижливо поддържаната козина помага на чау да добие хармоничен, балансиран и главното – много красив и поддържан вид. Умело проведеният груминг не трябва да скрива или разваля красотата на козината и екстериора на кучето, а трябва да подчертава всички негови достойнства. Поддържаната козина на чау в съчетание с прекрасния екстериор е залог за успех на вашите питомци на изложби от всякакъв ранг. Как ще изглежда вашият чау – красив или не съвсем, решава само собственикът му. Неоспоримо е твърдението, че кучето е отражение на стопанина си, така че изборът е ваш.

 

Самоед

Произход : Северна Русия, Сибир
Предназначение : впрегатно куче и куче компаньон
Класификация: Група 5 – Шпицове и примитиви, Секция 1 – Северни впрегатни кучета, Без работни изпитания

История на породата: Названието на породата Самоед произлиза от името на ненецкото племе самоеди, обитаващи северните части на Русия и Сибир. В южната част на този ареал се използвали разноцветни – бели, черни и кафяви кучета при отглеждането на елени, а в северната част кучетата били чисто бели, с умерен темперамент и се използвали както за лов, така и като впрегатни кучета. Кучетата на самоедите живеели с тях в иглуто и били напълно социализирани. Британския зоолог Ернст Килбрун Скот в 1899 г. прекарал три месеца сред тези племена и връщайки се в Англия, довел с себе си едно мъжко кученце на име Собака. По късно той се снабдил и с женско куче на име Уайтли Печора / името произлиза от река Печора в Западен Урал /, както и с белоснежен мъжкар на име Мисти. Тези кучета се явяват основатели на западния самоед, като първия стандарт на породата бил написан в Англия през 1909 год. Като работни кучета, самоедите са незаменими при работа в арктически условия. Впрегатните кучета на Фритьоф Нансен ( 19 мъжки и 9 женски кучета самоеди ) с типичната за породата си издръжливост работели ден след ден, теглейки в жестоки условия товари, превишаващи неколкократно тяхното тегло и без които експедицията на Нансен би била неуспешна. Всяка нова експедиция – на граф д’ Абруци, Шелктон и най знаменитата – на Руал Амундсен при неговото успешно покоряване на Южния полюс през 1911 год. добавяли нова славна страница в историята на породата.

Общ вид:
Среден размер, елегантен, бял арктически шпиц. В външния му облик му се долавя мощ, издръжливост, мекота, достойнство и самоувереност. Изражението е с така характерната ” самоедска усмивка ” и се създава от съчетанието на формата на очите и тяхното разположение спрямо устните. Полът трябва да бъде изразен ясно.
Важни пропорции:
Дължината на тялото примерно с 5 % повече, отколкото височината в холката. Дълбочината на гърдите не много повече, отколкото половината на височината в холката. Муцуната е толкова дълга, колкото и черепната част.
Характер и темперамент:  Дружелюбен, открит, жив и весел. Ловните инстинкти са слабо изразени. Самоеда не е страхлив и не е агресивен. Много социален, не се препоръчва да се използва като куче за охрана.
Глава: Мощна и клиновидна
Черепна част: При поглед отпред и отстрани не много изпъкнал. Черепът е широк между ушите.
Стоп: Силно изразен, но не много рязък. Леко забележима бразда между очите.
Лицева част:
Нос: Добре развит, предпочита се черния цвят. В определени сезони на годината пигмента на носа може да се обезцветява, така начереният ” зимен нос ”, но винаги трябвада присъствува тъмен кант.
Муцуна: Здрава и силна, с дължината на черепната част, постепенно се стеснява към носа, но не тясна, не груба и не квадратна.
Устни: Плътно прилягащи, черни и не много пълни. Ъглите в края леко завиват и образуват характерната ” самоедска усмивка ”.
Захапка/Зъби: Идеална ножична захапка. Здрави и силни челюсти, нормален зъбен апарат.
Очи: Тъмно кафяви, дълбоко поставени, раздалечени, не много косо поставени, с форма, подобна на бадем, черен контур.  Изражението е ” усмихващо се”, добро, живо и умно.
Уши: Изправени, малки, дебели, триъгълни и леко закръглени на края. Трябва да бъдат подвижни, високо поставени. Благодарение на широкия череп широко раздалечени.
Шия: Силна, с средна дължина, гордо носена.
Тяло: Дължината на тялото е по-голяма от височината в холката; горната линия е леко низходяща. Кучето е компактно,но пъргаво.
Гръб: Гърбът е средно дълъг,мускулест и прав. При женските е по-дълъг, отколкото при мъжките.
Поястница: Къса, много здрава и леко скосена.
Крупа: Широка, здрава, мусколеста, видимо скосена.
Гръден кош: Гърдите са широки и добре развити, гъвкави, но не много издадени.
Опашка: Добре окосмена опашка, достатъчно висока. Когато кучето е възбудено, а и при движение опашката се държи на гърба или настрани. В спокойно състояние може да бъде отпусната, достигайки до скакателните стави.
Крайници:
Предни крайници: Добре поставени, здави и мусколести. При поглед отпред предните крайници са прави  и паралелни.
Рамо: Наклонено и плътно прилягащо към тялото.
Мишци: дълги, здрави.
Лакти: Придържат се към тялото.
Уста: Немного наклонена.
Задни крайници: При оглед отзад са прави и паралелни и с много силна мускулатура.
Бедро: Средна дължина, достатъчно широко и мусколесто.
Бедрена става: Бедрената става е с добре изразен ъгъл.
Скакателна става: Ниско поставена, с добре изразен ъгъл.
Лапа: Овални с дълги палци, палците са сводести и не много сбити, сгъстени.
Движения: Мощни, свободни, плавни и енергични, предните крайници се изпъват добре с добър замах, задните крайници изтласкват мощно.
Козина: Тя е обилна, дълга, пухкава и гъста.Самоеда е куче с двойна космена покривка – долния слой се състои се плътен, мек, гъст подкосъм , а покривният косъм е по-длъг, прав и ляга върху подкосъма, за да образува плътна космена покривка.По шията раменете и задната страна на крайниците косъмът образува съответно грива и гащи, най-добре проявени при мъжките.на вътрешната страна на ушите,по главата и външната част на крайниците козината е къса и гъста. Външната част на ушите е добре окосмена,а между пръстите расте защитна козина. Опашката е обилно окосмена.При женските козината е по-къса и мека,отколкото при мъжките. Козината на самоеда притежава уникалното свойство да се очиства – тя винаги се запазва чиста и бяла. Козината с правилна стуктура на косъма винаги има обобен искрящ блясък.
Цвят: Бял, кремав или с бял с бисквитен оттенък (основен цвят е белият, с неголямо присъствие на бисквитени оттенъци). Никога не трябва да има присъствие на бледо кафяв цвят.
Ръст: Височина в холката – идеалният ръст за мъжките е 57см.( ( +),(-) 3см.),а за женските – 53см ( ( +),(-) 3см.
Недостатъци: Всяко отклонение от стандарта следва да се разглежда като недостатък, оценката за което се намира с съответствие с степента на даденото отклонение.
Явни недостатъци: Леки кости, мъжки с женски тип или женски с мъжки тип, неправилна захапка, жълти очи, клепнали уши, бъчвообразен гръден кош, опашка с формата на пълно колело, неконтактност, изкривени крака, къдрава козина.
Груби недостатъци: Непигментирани области около очите или устните.
Дисквалифициращи пороци: Сини очи или очи с различен цвят, неправилна захапка,  цвят на козината, отличаващ се от стандарта, страхлив или агресивен характер.

 

Пекинез

Обща характеристика
Даже суровите на вид хора не скриват умилението си, когато видят пекинез. Умиление и възторг – това са чувствата, които предизвиква тази порода. Впечатлението е такова, че сякаш сте се срещнали с живо приказно същество или старинна драгоценност. Пекинезът не е просто куче. Пекинезът си е пекинез!
Пекинезът е порода, създадена за да обитава покоите на дворците и замъците. Неговият приказен облик удивително хармонизира с мебелировката и украсата на будоарите и гостните, спалните и столовата. Линиите на тялото му повтарят извивките на старинните мебели, а изразителното му човешко лице, умните и весели очи и необикновено разсъдливото му и достойно поведение ни напомнят за света на източните приказки, където живеят вълшебни лъвове и дракони, принцове и принцеси, императори и императрици. Пекинезът – това си е жива приказка.
Да станете собственик на истински породист пекинез въобще не е лесно, тъй като тази порода е малко плодовита. Освен това е трудно да се обясни как е била получена. Затова всяко кученце повече или по-малко си приближава до идеала и представлява голяма ценност за всеки развъдчик. Той въобще ни би се разбързал да се раздели с него, да го продаде на кого да е, даже и за много пари.
Това куче сякаш е сплеснато отпред и отгоре. Понеже това „стайно” куче трябва да бъде малко, височината при холката е около 15-18 см, то не може да бъде дълго, несъразмерно и тромаво. Най-доброто съотношение на дължината към височината е 5:3, което съответства на „златното му сечение”.
Пекинезът е покрит от много гъста, копринена и права козина, напомняща на женска одежда и покривка за мебели. Окраската е всякаква, освен тъмнокафяв, едноцветен или пъстър. Отначало се е считало, че пекинезът със своята красота допълва красотата на китайската императрица.
Породата има много интересна история. Пекинезът е родом от Пекин. По-точно – от императорския дворец, защото никъде другаде не се е разрешавало да се гледа и развъжда, а наказанието за неподчинение било смърт. Смятало се е, че пекинезите прогонват злите духове. Развъждането им е било издигнато в култ, почитали ги, а императрицата Теу Хи е писала за тях поеми. Даже един от пекинезите й било обявено, че в него се превъплотил Буда. Така било в течение на няколко столетия. Но през 1896 г., след превземането на императорския дворец от европейците, няколко кучета попаднали в Англия, която станала тяхна втора родина. След това пекинезите изчезнали от Китай. Сега за еталон на тази порода се считат английските пекинези.
Друго характерно за пекинеза е лицето му. Именно лицето, а не муцуната му, която не е задължително да бъде издадена напред. Лицето трябва да бъде съвършено плоско. Големият черен нос с широко отворени ноздри е разположен на равнището на изразителни и гледащи напред очи. Отгоре на носната гъба, трябва да лежи, падаща от челото кожна гънка, а носът не трябва да стърчи пред нея. Малко по-нагоре – ниско, но широко чело, създаваш впечатление, че е сплеснато отгоре. По-надолу едва се издава напред долната челюст, подчертаваща плътната захапка и сплеснатостта отпред.
Гледан отпред, гръдния кош и предните крайници, леко криви, пекинезът напомня на старинна мебел, старинно кресло или самовар. Поясницата му е съвсем къса, а разкошната и пищна опашка, завита нагоре, лежи на гърба и достига до главата. Пекинезът има забележителен ум, рядка съобразителност, безстрашен и независим характер, а предаността му стопанина е безгранична.
Забележителните очи на пекинеза могат да се нараняват по-често, отколкото при другите породи. Тъй като отсъства издадена напред муцуна, очите се натъкват на интересуващите го предмети, които пекинезите, както всички други кучета обичат да подушат, близнат и вкусят. Смелият характер на пекинеза може да ги доведе до безразсъдство – на никого няма да отстъпят първенството и ще се бият и защитават себе си и стопанина си даже и от големите кучета. При тези битки на пекинезите често им пострадват очите, които трябва да пазят. Интересното е, че ако в една къща има няколко породи кучета, то пекинезът ще бъде техният водач, но за съжаление, често едноок. Дори да си играете с тях, трябва да пазите очите.
Козината на пекинеза изисква постоянни грижи, иначе се сплъстява и може да завъди молци. Иначе като цяло са здрави и непретенциозни, освен ако не е разглезен и не страда от наследствени заболявания.
Характер и поведение
Пекинезът е уравновесен, верен, държи се с достойнство, умен, своеволен, със собственически наклонности, но винаги е ужасно симпатичен. Всичко това не изключва и възможността да се превърне, при наличие на отрицателни взаимоотношения със стопанина си, в твърде упорито, непослушно, агресивно и даже безразлично същество. Както е и при хората, всеки пекинез има своя собствена индивидуалност, обусловена от наследствеността или възпитаниета, получено в обкръжението, в което е израсъл.
При възпитанието са важни последователността и уравновесеното поведение на собственика и нежното ежедневно общуване с кученцата на този, който се занимава с развъждането им. Има кученца, които се отличават с голямо упорство или са по-малко ласкави от другите, но както е в случаите с децата, изборът на правилния начин на възпитание е главна задача на възпитателя.
Пекинезът често проявява собственическите си наклонности и това може да доведе до възникването на много затруднено положение. Ако ние, хората, притежаваме способността да се подхождаме правилно към различните ситуации, то и при кучетата всичко би стояло по иначе. Отчитайки, че пекинезът може да се прояви като едноличен собственик, за разлика от кучетата от другите породи, то не следва да поощряваме агресивността му.

 

Мопс – кратка характеристика на породата

Външният вид на мопса е много оригинален и екзотичен. Голяма глава с много къса и широка муцуна, поставена на закръглено тяло. Над носната гъба има дебела кожна гънка, от която не може да се види гърба на носа. Но най-голямото очарование на мопса му придават неговите очи – те са големи, изпъкнали, тъмни, блестящи и „говорещи”. В тях светят закачливи и дяволити искри, а понякога и дълбока тъга.

Кожата на главата образува дълбоки бръчки и гънки, наподобяващи мозъчните. Щията е мощна и къса и кожата по нея също образува гънки. Линията на върха не е дълга. Главата и тялото трябва да изглеждат колкото се може по-монолитни. Опашката е високо поставена и завита на гърба, желателно е в два пръсена.

Козината на мопса е къса, плътно прилягаща, гъста и мека. Окраската напомня на тази при сиамската котка. Основният фон е бежов с различни оттенъци – от прасково-златисто до сребристо. На муцуната има черна маска. Ушите и възгламничките на лапите също са черни. На гърба има тъмна ивица. Срещат се и съвсем черни екземпляри.

Когато срещнете мопс за първи път, може да си помислите, че това е един тромав и бавен пипкав тип, който по цели дни се търкаля на дивана на стопанина си, но това е голямо заблуждение. При мопса важи правилото много в малкото. Този пес е учудващо подвижен за своята тромава външност. Създава се впечатлението, че се старае да се намира във всички части на дома едновременно и участва във всички семейни дела. Той може по цял ден да щъка насам-натам, да посумтява, като че ли е зает с нещо, да помага на стопанина си във всяко негово начинание.

Мопсът притежава огромно чувство за собствено достойнство и не признава никакво насилие на д собствената си необикновена личност.

Мопсовете не се дресират като обикновените служебни кучета. Дресьори споделят, че когато кученцето разбере, че искаш да го научиш на нещо, то сякаш се обижда и се оттегля. От друга страна няма и за какво да го накажеш – то не върши обикновените пакости, характерни за малките кученца. Това е свързано не толкова с характера му, колкото с устройството на зъбната му система. Работата е там, че даже при желание от негова страна, мопсът просто не може да причини такава беля като кучетата с подобни нему размери – например фокстериер или шпиц.

Разбира се, че мопсът може да бъде обучен, но подходът към него трябва да бъде съвсем друг, основан преди всичко на взаимоуважение и равноправие.

За околните и за гостите мопсът е много ласкав и любвеобилен приятел, който с възторг позволява да се отнасят свойски с него. Хората, незапознати добре с тази порода, си мислят, че за такова ласкаво куче стопанинът е само човекът, който го храни и то после се усамотява в някое тихо ъгълче. После трябва само да го подмамите с нещо вкусно, тъй като мопсовете се славят като чревоугодници и лакомници. Това е голяма заблуда. Когато стопанинът дълго отсъства от дома, кучето силно тъгува за него и стои със замъглен поглед. При завръщането на стопанина, радостта на мопса няма граници – той весело „танцува” на задните си лапи, скача в ръцете му, ближе го и не може място да си намери от радост.

Тази порода е лесна за отглеждане. На мопса не му трябва специална грижа за козината и скъпи козметични операции. Достатъчно е да го почиствате с четка и да го миете отвреме навреме. Някои собственици на мопсове считат, че са излишни даже ежедневните разходки и научават питомците си да ползват котешка тоалетна.

При отглеждането на мопс може да срещнете известни затруднения. Това градско куче не е приспособено за продължителни разходки в студ и пек. Трябва да вземете под внимание дихателната му система и много да пазите говорещите му очи, които почти не са защитени от възможни наранявания от остри предмети и котешки лапи.

Препоръчва се мопсът да се храни два пъти дневно, поради склонностста му да преяжда. Стопънинът му трудно устоява да не даде на питомеца си още едно парченце, при което той лека-полека напълнява, а това се оказва неблагоприятно за здравето му.